Филмът е визуален разказ, реализиран чрез бързо сменящи се изображения, леко различни едни от други и прожектирани със скорост от 24 броя за една секунда. Тези отделни изображения се наричат кадри. Зрителят не може да забележи смяната на кадрите и започва да ги възприема като непрекъснато движение при смяна над 10 – 12 кадъра в секунда, тъй като системата око/нерв/мозък има време за реакция и продължава да възприема всяко изображение известно време след изчезването на неговия източник. Именно бързото показване на кадрите предизвиква илюзията за непрекъснато движение. Този ефект се постига чрез записване на поредица от фотографски снимки, чрез използване на анимация или чрез други техники за визуални ефекти. Филмите най-често са предназначени за показване по телевизията или в кината.
В наши дни филмите играят важна роля в културния живот – като произведение на киноизкуството, като източник на масово забавление и като средство за образование и в отделни случаи индоктриниране на големи обществени групи. Визуалните и музикални елементи на филмите са универсално разбираеми, а преводът на текстовото им съдържание чрез дублаж или субтитри дава възможност за тяхното международно разпространение.
Игралните филми представляват игрални постановки. Те обикновено са с дължина над 60 минути (най-често 90 – 120 минути, като малък брой филми продължават четири и повече часа, но обикновено се показват на серии).
Наименованието „филм“ идва от факта, че при появата на първите филми те са записвани и прожектирани с помощта на съществуващите от по-рано фотографски филми.
История
Киното възниква постепенно през втората половина на 19 век в процеса на развитие на фотографията. Не е възможно да се определи точна рождена дата на киното, тъй като появата му е свързана по-скоро с натрупване на опит и технически подобрения, отколкото с отделно изобретение. Въпреки това понякога създаването на киното се приписва на братя Люмиер, изобретили кинематографа през 1895 година. Но дори и преди тази дата пионери като Луи Еме Огюстен Льо Пренс, Уилям Хенри Фитън, Томас Едисън и Емил Рейно вече са допринесли значително за развитието на анимираните изображения. От това време насам филмите значително еволюират и техниките за тяхното заснемане и показване се усъвършенстват. В това развитие има няколко основни етапа, като периода на нямото кино или появата на цветните филми, но за строга периодизация е трудно да се говори, тъй като повечето ключови подобрения се развиват постепенно и успоредно едно на друго.
Развитието на анимираните изображения до 1895 година понякога се нарича с общото наименование „предкино“.[1] Терминът е въведен от някои историци на киното, за да опише „първите форми на киното, т.е. тези, които предшестват етапа на киноиндустрията. В действителност предкиното предшества кинематографа, но вече е кино.“[2]
Луи Еме Огюстен Льо Пренс е един от първите експериментатори, успял да създаде движещо се изображение. Първоначално той конструира камера със седем лещи, но тя не е много успешна, тъй като образът след всяка леща е с малка ъглова разлика, спрямо този от предишната. Малко по-късно Льо Пренс прави нова камера, която има само една леща. С нея той успява да заснеме през 1888 година „Сцена в градината на Рунде“, първият филм в световната история. Две години по-късно Льо Пренс изчезва при неизяснени обстоятелства.
През 1876 година, опитвайки се да анализира движението след разговор за конски алюр, Едуард Майбридж провежда фотографски експеримент. Той разполага по дължината на пистата за конни надбягвания в Пало Алто дванадесет фотоапарата, които се активират автоматично при преминаването на коня пред тях.[3] По този начин той получава поредица фотографски снимки на различни етапи от движението на коня, което му позволява да докаже, че в определен момент при галоп конят отделя и четирите си крака от земята. След това Майбридж създава устройството зоопраксископ, което използва снимките, за да покаже отново движещия се кон. Няколко години по-късно, през 1882 година, Етиен-Жюл Маре опростява тази система и създава фотопушката. Шест години по-късно той внася значителни подобрения в нея и ѝ дава името хронофотограф.
След като през 1894 година заснемат множество кратки филми, а през следващата година провеждат поредица частни прожекции, братя Люмиер решават да организират публични платени прожекции в Индийския салон на Гран Кафе в Париж. Първата от тях е проведена на 28 декември 1895 година и сред включените в нея филми са „Напръсканият пръскач“, „Хранене на бебе“ и „Излизане от завода Люмиер в Лион“. Въпреки разпространеното мнение, на тези първи прожекции не е показван филмът „Пристигане на влака на гара Сиота“, който се появява месец по-късно.
След този първи успех в Париж киносалони започват да се появяват и в други европейски градове. Първият, на 25 януари 1896 година, е открит в Лион, следват Лондон, Бордо, Брюксел, Берлин. Кинопрожекциите скоро се разпространяват в целия свят. За да разнообразят прожекциите, братя Люмиер разпращат в различни краища на света оператори, като Габриел Вер и Александър Промио, които заснемат кратки филми с местна тематика и поставят началото, както на документалното, така и на любителското кино.
